80 години от рождението на поета Дамян Дамянов!

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката...
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.

 

Свободен миг

Един билет, една случайна книга,
един предлог за тръгване на път -
... във същност колко мъничко ни стига,
да стане съвсем инакъв светът.

В седефена омара е морето
и пуст - асфалтът в този ранен час,
а рейсът май не спира тука, дето
от толкоз време го очаквам аз.

Но що от туй? Аз никого не гоня.
Къде отивам истински, не знам.
Дотегна ми да бъда все тъй оня,
обвързал се с успехите си сам.

И леко ми е някак и приятно,
макар да ми е ясно, че след ден
ще ме съгледат, връщащ се обратно,
от хилядите връзки победен.

Дори да е така. Какво пък. Нека.
Нали след време ще си спомня пак
асфалта росен, маранята лека
и спирката с лимонения знак,
и таз минута точна и щастлива,
далече от боричкането зло,
с непъргаво подскочилата слива
от коша на човека с колело ...

Пътуване, със себе си носи ме
по въздух, по земя и по вода,
отрязъл като котва свойто име
сред пластове човешка свобода.

Валери Петров

из "Като погледнеш назад"

 

Да съм слънчево момиче

Да съм слънчево момиче

 

ПЕТЯ ДЪБАРЕВА

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

 

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

 

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

 

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

 

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

 

СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА

 

 

 

 

 

 

В лоното на Рила

 Иван Вазов

 

 

 

От малък възприех таз жажда жива

за красното, великото, светото,

и тоз възторг към всяка хубост дива,

и обожаване на естеството.

От детство йощ фанах да любя ази

свободний свят, картините му сяйни:

шир, хоризонти, шумове, талази,

гори дълбоки, самотии, тайни;

и снежний връх и чудний свод лазурни,

орлите горди, дето там се вият,

скалата в мъх и водопада бурни,

и дивата поезия, що крият;

и плясъка на поточето сърдито,

и накита на цветенцата лепи,

и всички чудосии, през които

мнозина, хиледи минуват слепи!

И хубостта на горската свобода,

и божията сила вседържавна…

О, майко, за любов е таз природа,

нали? — Таз българска природа славна!

село Орешак, Троянски Балкан, към махалата баба Стана

ПРОЛЕТ

Никола Вапцаров

 

 

 

Отвънка ухае на люляк,

отвънка е синьо небе.

Приятелю, птиците чу ли?

Отвънка е пролет! Здравей!

 

Дори през бензинните пари,

през пласт от стоманни ята

тя иде. Вратите разтваряй

и бодър срещни пролетта.

 

Тя иде с реките, които

събират сребристия сняг,

тя идва със бой канонаден,

разбива простора мъглив.

 

Тя пита: "Стоиш ли на поста?

Не клюмна ли вече глава?"

И после те грабва и носи

на своите светли крила.

 

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

 

Ти имаш любима? – Обичай!

Ти вярваш в живота? – Добре!

Подай си ръката челична –

отвънка е пролет! Здравей!

Aлександър Геров.

Млечен път

Сънят е същност на света...
Когато се събудя, трябва
да се преборвам с мисълта,
със хората, с труда, със хляба...

А в неговия скут люлян,
аз се докосвам до всемира
и все едно ми е да знам
живея ли, или умирам.


Това е същността! Светът
със свойта вечност го доказва.
А трепкащия млечен път
на сън ми приказка разказва.

Пеньо Пенев.

Човекът бил човек когато е на път!
С човешка или с животинска кръв и плът?
Не пътя е основното в човека,
защото знае се от памтивека,
че най-човешкото в човека е духът.

Ако човек е хванат със верига
или по пътя му изграждат дига
с огромна маса от желязо и бетон,
което простичко наричаме закон,
духът е този, който казва: стига!

Но где остана величавият ни дух
възпят във песните? Или на прах и пух
направи гo живота ни безумно?
Остава само да се ежим шумно
тъй както кучето го прави с кокал сух.

А кой ще ни покаже где сме ние?
И где на правдата духът се крие?
Та може ли без дух човек да е човек
макар да е на път във този димен век
когато пътят му отдавна гние?

Христо Фотев - Встъпление.

Как искам да живея аз и да живея непрекъснато.

Да тържествува въздуха във белите ми дробове.

И аз да съм във тялото си като във морето - целия.

И мислите ми да са хубави и весели, и радостни -

по-доверчиви от листата на дърветата. Чудесни са

дърветата - и тяхното пътуване в сезоните...

Красива е земята ни и слънцето е удивително.

Но вий минавате по есенните пътища и цялото

ми същество се скланя от дълбоко преклонение.

Вий-скромните сестри на майка ми... Мъжете ви

с ръцетe на баща ми - нечовешки в своята

печална красота - по-съвършени от надеждата...

Вий, хората, които винаги се вглеждате във себе си

и негодувате от себе си - понякога

се смеете над себе си -

обичам ви.

Ний трябва да се срещаме и да работим заедно.

И заедно да вярваме - да викаме, да падаме...

Защото ний изстрадахме магията на поздрава -

великото значение на простото ръкуване.



Как искам да живея аз и да се смея непрекъснато.

Да обуздая бесния оркестър на живота си -

синкопите му стръмни да превърна в музика.

И колко ми е трудно, непосилно - невъзможно е.

Той се извива - звездна риба - във ръцете ми.

Взривява без усилие най-здравите ми навици.

Вълнува - предизвиква многобройната си публика

печално ироничен и безкрайно възхитителен.

Трагичен и спокоен, и безличен.

Безсмислен, но единствен може би.

Спи сърцето в каменна обвивка,
Буря тътне, стапя ме тъга.
Донеси ми твоята усмивка,
за да свърши бурята с дъга!

***
Едно от любимите ми стихотворения на Дамян Дамянов...
Идва месеца, в който ставали чудеса и небето се отваряло...


Може би този път...

...зрънце нар жарко слънце скрило,
в шепата ми.
снежинка пада от небето
с мирис на пролет,
в шепата ми.
усмивка с пухкава трапчинка,
птиче с навяхнато крило,
малка точица с характер
всички те са в шепата ми...

ти -
като звук на флейта в топла родопска вечер,
като нежен мъх под крехка, дъхава ела,
като капка вода върху сухите ми устни
ме
обгръщаш.

Искам да проникна в теб,
цялата
да се слея, с тебе,
да те стопля
да ме сгрееш,
да те обичам
тук, сега и навсякъде...

I love this shot.
Една от любимите ми мои снимки.

В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше...Тогава
разбрах аз, че някъде- не в мене-
живота ми като вода минава...
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощава, и наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!

/откъс от "Балада за Ромео и Жулиета" от Кирил Фотев/