....стояхме на онази поляна може би от часове....Слънцето вече залязваше и сякаш с невидим воал приспа гората. Калвачът спря с неуморното си чукане, птиците притихнаха и само от време на време издаваха по някой пронизителен писък . Дори вятърът почти изчезна. Небето от наситено, лятно синьо започна бавно да студенее. Само щурците не преставаха да пеят и ни унасяха с монотонната си песен. Сгуших се силно, така , мислех си, нямаше да изгубя топлината на днешния ден. Огромният оранжев диск се движеше достолепно по пътя си и отнасяше със себе си спомена за времето, което прекарвахме днес заедно. Гледах слънцето и си мислех де да имаше сила, която да може да го спре или поне да го забави.... Но ти беше до мене и до това ми стигаше. Слушайки ударите на сърцето ти и се чувствах по- жива и щастлива от всякога. Ти извади от чантата един шоколад, отчупи парче от него и го сложи в устата си. Гледаше ме с усмихнати очи , в които се отразяваше сладостта на днешният ден.
По-вкусен шоколад не съм вкусвала ......
Досега....
No comments:
Post a Comment