Това е една книга, чийто автори са д-р Стефан Гайд и акад. Цветан Гайдарски. Те твърдят, че Тракийските хроники преобръщат из основи историята на България. Малко след побликуването и разпространението й, акад. Цветан Гайдарски е бил пребит по най-жесток и зверски начин, оставен на улицата като мъртъв на няколко метра от дома си от неизвестни „изпълнители на поръчка", както четем на сайта им trakia.org. Това означава, че Тракийски хроники бъркат нечии интереси и я прави книга, която трябва непременно да се прочете.
Ще си позволя да цитирам част от въведението на д-р Стефан Гайд:
"Настоящият Сборник представлява съвкупност от исторически летописи, които обхващат четири основни исторически периода в трако-българския генезис на нашата нация.
Първият очертава онази епоха, за която са се запазили най-старите Свещени устни предания за Едемския рай и първия човек, залегнали в по-късните древни хроники, каквито са тези на тракийските царе – Ситалк и Хаброзелм, заимствали техните сведения от древните книги на Орфей, (според техните собствени признания), и поместени в настоящата книга. Проследени са и фрагментарни писмени записи за древните тракийски династии в Египет, в древната Хетска държава, на о-в Крит, в Троя и Фригийското царство. В тези древни текстове е представена онази свещена тракийска древност, която обхваща целия хилядолетен исторически запис, който започва с описанието на „митичното време” от създанието на света и първия човек, проследява възникването на тракийския род от потомците на древния Тирес, потомък на предпотопния син на библейския Ной – Ятеф, и свидетелствува за създаването на космополитни династически родове, дали началото на първите древни държавни институции. Тук паралелите с библейските свещени писания и описаните в тях праотци и патриарси е безпрецедентен и уникален, в което читателят, запознат с тях, ще има възможност сам да се убеди. В самите писмени източници е посочена недвусмислено връзката между древните цивилизации на изтока и запада, намерила израз в Египетските хроники, която най-добре показва взаимното влияние между свещените предания на народите от дълбоката древност и обяснява факта, че в тракийските древни хроники се говорят толкова подобни неща на тези, които четем в пирамидните текстове на Египет, Вавилон и тези на Еврейската Тора, (включени в кодексите на Стария Завет на Библията).
Вторият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на обединеното Тракийско царство при династията на рода на Одрис, известно досега на историците като Одриското царство, която епоха е представена в книгата „Нави” („Тракийските нави” или „Тракийските Благородни (господари)”) – хроники под авторството на тракийския регент Хаброзелм. В нея е представена Свещената записана история на трако-българския народ в периода от няколко века преди Християнската ера, в която се споменава за първи път и думата „богарски език”, като епитет на общо-тракийския език, означаващ „божествен” творчески език („език, на който говори сам Бог”). Този безпрецедентен факт ни дава основание да разглеждаме за първи път този период, като част от писаната история на българския народ, независимо, че в тази епоха българите се наричат все още „траки”. Това означава, че според писаната история, Българската Държавност на Балканите не води началото си от 681 г. след новата ера, когато се основава Аспарухова България, и следователно не е на възраст 1300 години, но започва своята точно датирана в писмените извори история от времето на Одриския цар Терес, в около 520 г. преди новата ера, което я прави на официално записана историческа възраст във всички древни хроники (включително и гръцките!) от 2500 години!!! В това ние дори не включваме по-древните писмени извори, базиращи се на предшествуващите устни предания, които я връщат още по-назад до поне четвъртото хилядолетие преди новата ера, т.е шест хилядогодишна история на българския народ!
Третият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на народа на трако-българите под Римско робство, което трае повече от пет века, и борбите на народа ни за освобождение от владичеството на Римската империя, която както читателят знае, се разделя на Западна и Източна от един определен период насетне. Тази епоха е представена в книгата „Арих” („Пазителят-на-тайните”) – хроники, написани от латинския историк Авила, и в „Произход и Деянията на гетите” – хроники, написани от тракийския гет Йорданес. В този исторически период, обединените борби на тракийските племена стават под ръководството на гетските тракийски династии на Арихите, които повеждат всичките тракийски племена, изтласкани и изселвани методично от Рим на север от река Дунав, и ги обединяват в пред-държавния Съюз на Беси-гетите, известни още като Визи-готи, и в този на Истро-гетите, в които влизали и множество други племена, живеещи по горното и долно течение на р. Истрос (Дунав), известни още като Истроси. До-държавното обединение на Истро-гетите е известно в множество източници още като Съюзът на Остро-готите. От представените в тази книга исторически хроники става ясно, че т.нар. гетско (готско) „нашествие” на Балканите и в цяла Европа, не е всъщност никакво „нашествие” на някакви си новопоявили се „варвари” в границите на Източната и Западна Римска империя, но е обединената борба за освобождение на народа на траките-българи, при които се обединяват за всеобща борба против Империята, тези траки – беси и гети, които са били изтласкани от римските легиони на север от река Дунав - на североизток чак до р. Днепър, и на югоизток чак до Кримския полуостров и земите на по-късно основаната Велика България на Кубрат, и тракийското население – беси, гети, одриси, трибали, и т.н., които останали като поробено население в първоначалните си заселени земи в рамките на Империята.
Четвъртият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники (книгата Арих – хроники на Авийла), обхваща епохата, в която синовете на хан Кубрат подпомагат със своите армии братята си гети-„богари”, установили се вече повече от век в земите на Панония, Илирия, Адриатика, Италия, и Испания, както и живеещите траки-„богари” в Мизия, Тракия и Македония „от памтивека”, сиреч навсякъде където са създадени силни „богарски” тракийско-гетски до-държавни обединения. В този период Аспарух създава Българската държава в днешните й земи, Кубер създава автономно държавно обединение в Панония и Илирия, а Алцех застава начело на гетската държава в Испания. Хрониките на Авила, написани за хан Телерих, хвърлят нова светлина върху много от събитията на онази епоха и поставят тъждественост между траки, гети и „богари”, т.е. всички, говорещи богарския тракийски език, който ги обединява в един народ, и поставя началото на употребата на името „българи” и „България”. "
Ще си позволя да цитирам част от въведението на д-р Стефан Гайд:
"Настоящият Сборник представлява съвкупност от исторически летописи, които обхващат четири основни исторически периода в трако-българския генезис на нашата нация.
Първият очертава онази епоха, за която са се запазили най-старите Свещени устни предания за Едемския рай и първия човек, залегнали в по-късните древни хроники, каквито са тези на тракийските царе – Ситалк и Хаброзелм, заимствали техните сведения от древните книги на Орфей, (според техните собствени признания), и поместени в настоящата книга. Проследени са и фрагментарни писмени записи за древните тракийски династии в Египет, в древната Хетска държава, на о-в Крит, в Троя и Фригийското царство. В тези древни текстове е представена онази свещена тракийска древност, която обхваща целия хилядолетен исторически запис, който започва с описанието на „митичното време” от създанието на света и първия човек, проследява възникването на тракийския род от потомците на древния Тирес, потомък на предпотопния син на библейския Ной – Ятеф, и свидетелствува за създаването на космополитни династически родове, дали началото на първите древни държавни институции. Тук паралелите с библейските свещени писания и описаните в тях праотци и патриарси е безпрецедентен и уникален, в което читателят, запознат с тях, ще има възможност сам да се убеди. В самите писмени източници е посочена недвусмислено връзката между древните цивилизации на изтока и запада, намерила израз в Египетските хроники, която най-добре показва взаимното влияние между свещените предания на народите от дълбоката древност и обяснява факта, че в тракийските древни хроники се говорят толкова подобни неща на тези, които четем в пирамидните текстове на Египет, Вавилон и тези на Еврейската Тора, (включени в кодексите на Стария Завет на Библията).
Вторият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на обединеното Тракийско царство при династията на рода на Одрис, известно досега на историците като Одриското царство, която епоха е представена в книгата „Нави” („Тракийските нави” или „Тракийските Благородни (господари)”) – хроники под авторството на тракийския регент Хаброзелм. В нея е представена Свещената записана история на трако-българския народ в периода от няколко века преди Християнската ера, в която се споменава за първи път и думата „богарски език”, като епитет на общо-тракийския език, означаващ „божествен” творчески език („език, на който говори сам Бог”). Този безпрецедентен факт ни дава основание да разглеждаме за първи път този период, като част от писаната история на българския народ, независимо, че в тази епоха българите се наричат все още „траки”. Това означава, че според писаната история, Българската Държавност на Балканите не води началото си от 681 г. след новата ера, когато се основава Аспарухова България, и следователно не е на възраст 1300 години, но започва своята точно датирана в писмените извори история от времето на Одриския цар Терес, в около 520 г. преди новата ера, което я прави на официално записана историческа възраст във всички древни хроники (включително и гръцките!) от 2500 години!!! В това ние дори не включваме по-древните писмени извори, базиращи се на предшествуващите устни предания, които я връщат още по-назад до поне четвъртото хилядолетие преди новата ера, т.е шест хилядогодишна история на българския народ!
Третият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники, очертава епохата на народа на трако-българите под Римско робство, което трае повече от пет века, и борбите на народа ни за освобождение от владичеството на Римската империя, която както читателят знае, се разделя на Западна и Източна от един определен период насетне. Тази епоха е представена в книгата „Арих” („Пазителят-на-тайните”) – хроники, написани от латинския историк Авила, и в „Произход и Деянията на гетите” – хроники, написани от тракийския гет Йорданес. В този исторически период, обединените борби на тракийските племена стават под ръководството на гетските тракийски династии на Арихите, които повеждат всичките тракийски племена, изтласкани и изселвани методично от Рим на север от река Дунав, и ги обединяват в пред-държавния Съюз на Беси-гетите, известни още като Визи-готи, и в този на Истро-гетите, в които влизали и множество други племена, живеещи по горното и долно течение на р. Истрос (Дунав), известни още като Истроси. До-държавното обединение на Истро-гетите е известно в множество източници още като Съюзът на Остро-готите. От представените в тази книга исторически хроники става ясно, че т.нар. гетско (готско) „нашествие” на Балканите и в цяла Европа, не е всъщност никакво „нашествие” на някакви си новопоявили се „варвари” в границите на Източната и Западна Римска империя, но е обединената борба за освобождение на народа на траките-българи, при които се обединяват за всеобща борба против Империята, тези траки – беси и гети, които са били изтласкани от римските легиони на север от река Дунав - на североизток чак до р. Днепър, и на югоизток чак до Кримския полуостров и земите на по-късно основаната Велика България на Кубрат, и тракийското население – беси, гети, одриси, трибали, и т.н., които останали като поробено население в първоначалните си заселени земи в рамките на Империята.
Четвъртият исторически период, застъпен в Тракийските Хроники (книгата Арих – хроники на Авийла), обхваща епохата, в която синовете на хан Кубрат подпомагат със своите армии братята си гети-„богари”, установили се вече повече от век в земите на Панония, Илирия, Адриатика, Италия, и Испания, както и живеещите траки-„богари” в Мизия, Тракия и Македония „от памтивека”, сиреч навсякъде където са създадени силни „богарски” тракийско-гетски до-държавни обединения. В този период Аспарух създава Българската държава в днешните й земи, Кубер създава автономно държавно обединение в Панония и Илирия, а Алцех застава начело на гетската държава в Испания. Хрониките на Авила, написани за хан Телерих, хвърлят нова светлина върху много от събитията на онази епоха и поставят тъждественост между траки, гети и „богари”, т.е. всички, говорещи богарския тракийски език, който ги обединява в един народ, и поставя началото на употребата на името „българи” и „България”. "
No comments:
Post a Comment